Автор: архим. Павел Пападопулос
Вярвам в Бога, но не ходя на Църква
Доколко е истинен горният израз?
Можем да го констатираме, наблюдавайки живота на тези хора.
Наричащите себе си атеисти са хора, които, докато отхвърлят съществуването на Бога, много лесно приемат съществуването на паралелни светове, на извънземни и призраци, възможността на човека да придобие свръхразумни сили чрез „себеконцентрация“ и т.н.
Но няма да се спрем на това. За съжаление тези хора, които заявяват, че са атеисти, не приемат думите на богоносните отци на Църквата, но лесно приемат думите на всеки, който обвинява Църквата.
В крайна сметка е истина, че тези хора, които казват, че не вярват в Бога, вярват в каквото и да е, стига то да се противопоставя на църковното учение.
Въпросът не е да повярват насила в истинския Бог, а де не се излагат с това да приемат смехотворни теории за живота и за живота след смъртта от хора, чиято единствена подбуда са парите и признанието – славата от света.
Как е възможно да казваш, че не вярваш в нещо, за което милиони мъченици са дали кръвта си, и от друга страна да вярваш в нещо, което дори неговите създатели изоставят охотно при първото затруднение, пред което ще изправят?
Църквата Христова е училището, в което човекът се научава да чете Живота, научава се да вижда Истината, научава се да слуша и мисли православно. Ако някой отхвърли Христовата Църква, отхвърля Истината за Бога и за Живота. Ако някой отхвърля Бога от живота си, не отхвърля противоразумното, а разума и свръхразумното.
Атеистът, който твърди, че не вярва в Бога, понеже учението за Бога няма логическа основа, доказва Истината за Бога. Ако можехме да разберем Бога на 100 %, тогава какъв Бог би бил? Ако можехме да обясним всичко около Бога, тогава Той не би бил нещо „по-висше“ от нас.
Но за съжаление много хора искат един бог, който да има немощи и недостатъци, за да оправдават своите беззакония. Искат един бог, който да има страсти, за да благославя техните страсти.
За разочарование на атеистите, Троичният Бог на православните християни не е такъв Бог. Тоест не е богът на страстите, а безстрастният Бог, Който е Любов. Затова и тe намират убежище в 12-те олимпийски богове, в сатанизма, в магията и във всяко нещо, което е в съгласие с човешките страсти и ще „благослови“ тяхното култивиране.
Казваш, човече, че не вярваш в Бога на православните. . . но най-малкото не вярвай на безумиците, които не зачитат твоята човешка природа и разум
***
Постим, черкуваме се, молим се, изповядваме се. . . но християни не сме. . .
Много пъти се затваряме в „законите“ и не навлизаме в същността на нещата. Защото вместо чрез всички по-горни неща да придобиваме любов, снизхождение, опрощение, търпение, разбиране, смирение, ние ставаме по-жестоки, самоиздигаме се в съдници на другите – на грешните, сякаш ние сме непорочните и безгрешните. .
В крайна сметка християнин е човекът на любовта, а не човекът на закона, човекът на послушанието и смирението, а не на фанатизма и безразсъдния зилотизъм. Жалко е да си мислим, че ще намерим Христос чрез осъждането на другите, клеветите и спазването на някои заповеди без търсенето на същността на християнското учение.
Нека не ставаме за смях. . . Може да сме „църковни“, но Христови никога няма да станем, ако не се отърсим от страстите и егоизма, който се гнезди в сърцето ни.
Годините ни минават в Христовата Църква, но без да познаем Христос. Годините ни минават, четейки и изследвайки словата на богоносните отци, които са почувствали присъствието на Утешителя, без тяхното слово да ни докосва реално и дълбоко.
Радостта се губи, след като ставаме големи, чистота се потъмнява и простотата става капризност. Много християни по своя път се губят във формалността и навика.
Християнинът е „надъхан” човек. Човек, който копнее за Великия Любим на своето битие, за Жениха Христос, Който стои вечноподвижен в и извън времето и пространството и ни зове към вечното тържество на царството на Отца.
Искаш ли да станеш Христов? Стани брат на своя ближен, стани утешителна прегръдка, стани усмивка, стани молитва, стани огън, който струи радост, стани място за опрощение, стани смирено мълчание, стани кадиво на любовта.
И светотайнственият живот на Православната Църква ни дава всички подходящи условия, за да преуспее всеки устремен човек, влюбен в Неговата благодат. От нас зависи да се възползваме от многоценното благо на Истината, което Православната Църква ни дава, за да се освободим от оковите на закона и да влезем в дома на Благодатта.
***
Понякога най-големият непознат е нашето собствено аз, въпреки че в действителност то е нашият най-голям близък. . .
Ако не познаем себе си, ако не обикнем нашето аз. . . не себелюбиво, култивирайки нашата егоцентричност, а като Божий образ, през призмата на нашето възпълване в Ииус Христос, тогава никога няма да можем да осъществим думите на Господ „обичай ближния си като себе си. . .“ Тоест да обикнем другия като нашето аз.
Христос говори за едно „свято себелюбие“ – за едно състояние, при което човекът обича себе си и затова се опитва да спаси своето аз, да го възпълни в Христос.
Обичам себе си не трябва да означава, че удовлетворявам всяко греховно желание, което имам.
Обичам себе си трябва да означава, че водя моето битие към обожение, което е целта на живота на всеки човек.
Затова и Христос казва да обичаме себе си и със същата тази любов да обичаме и другите.
Обичам в крайна сметка означава съществувам за Любовта, която е Самият Христос.
Обичам ближния си всъщност означава, че му помагам да намери Любовта, тоест Христос. Как? Чрез светотайнственото единство, чрез съгласието, чрез прошката, чрез общението на личностите, чрез премахването на егоизма заради другия. . .
***
Много пъти хората искат да разберат Бога, за да повярват. Но това мислене е погрешно. Защо? Защото трябва да повярваш, за да разбереш, а не обратното. Нужно е да приемеш, че Бог стои много по-горе от теб и не можеш да Го обясниш и затвориш в схеми.
Грешка е да се опитваме да вложим Бога в нашите мерки, за да Го приемем. Бог не трябва да става божественото оправдание за нашите грешки, не трябва да става неопределена сила, която благославя нашите болни желания, нито големият злодей и онеправдаващ вселената, а наш Баща, Който иска да се възпълним като човеци.
Защото в крайна сметка това е спасението – възпълването на човека в Христос. Това иска Бог. Безстрастният Бог „копнее“, не защото трябва, не от нужда, а защото иска, защото обича. Безсилието на човека да доближи Бога се състои в това, че обикновено се опитваме да Го доближим интелектуално, а не сърдечно. Нашият тварен ум е много слаб, за да осъзнае и асимилира Нетварния, Безначалния и Безкраен Бог. Само човешкото смирено сърце има възможността, не да разбере напълно Бога, а да вкуси красотата на присъствието Му и да придобие мир в очакването на Неговото царство.
Бог е направил Своето „движение“ към нас, за да Го доближим. Не обаче да останем и да спрем дотам – до едно познанство, а да направим немислимото. Да станем Негови причастници, да станем едно тяло с Неговото Тяло, да станем богочовеци чрез благодатта на Богочовека. Св. ап. Павел потъврждава това, казвайки: „Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего“ (1 Кор. 1:9).
Бог ни изпрати поканата, за да влезем и ние заедно с Жениха Христос в царството Му. Но за да можеш да разбереш за Кого се касае, трябва да можеш да прочетеш тази божествена покана. И човекът може да прочете тази Божия покана, когато ходи на училище. Не в някое човешко училище, а в училището на Църквата, в Богочовешкото Тяло Христово, простиращо се във вековете. В това училище, в което всеки човек чрез покаянието, смирението и светотайнствения живот се научава да чете и да разбира Божията покана.
Човекът в Църквата не се научава просто да живее в света както Бог иска. Човекът в Църквата се научава да умира за света(хората), за Любовта. Не е лесно човек да живее христоподражателно, не е лесно да се раняваш и да искаш да продължиш, бидейки всички и всичко против тебе, дори приятели и близки, които навярно отдавна са се оттеглили.
Но в крайна сметка си струва да опиташ, струва си да не се оставиш и отпаднеш духом, защото там високо, където се страхуваш да отидеш и изпадаш в малодушие, се намира това, което търси твоята неспокойна душа. Там се намира всепокоят на въпросите „Защо?“, празненството на сърцето, Неговата възкресна компания.
Превод от гръцки език: Константин Константинов
Блог за отец Павел Пападопулос 