Толкова болка, но и толкова светлина

82192375_527478031197467_2426684843254349824_n

Архим. Павел Пападопулос

Научаваш го и губиш почва под нозете си.
Това е онзи момент от живота ти, в който се изправяш пред смъртта, не като нещо далечно и чуждо, а като едно събитие, което докосва дъха ти.
Тогава именно стоиш и гледаш живота си като един мит.
Тогава мислиш, че ракът е един фарс.
Аз, рак?
Вече нищо няма значение (тогава всичко има значение). Всяка низост престава да съществува. Всяка безсмислица, с която прекарваше деня си, вече е извън твоето време. Вече няма време за банални неща.
Дните минават, месеците минават. Влизаш дълбоко в битка със звяра, който е дошъл толкова неочаквано в живота ти. И там, дълбоко в битката, там, в твоята сърцераздирателна болка изгрява светлина в теб.
Толкова болка, но и толкова светлина.
Ама звярът е страшен. Звяр, който основно иска да разкъса волята ти за живот, да съкруши всяка надежда, да заличи радостта и мира на сърцето ти.
Всеки ден, всяка терапия, всеки съжалителен поглед, който получаваш, всеки изгрев и запад е една битка. И се уморяваш. Изтъркваш се. Това изтъркване на душата.
Ракът е безпощаден. Идва толкова свирепо, но и едновременно толкова нежно. Нежно като милувка, която дори не усещаш и ти изглежда като лъжа. Но не е милувка. Ама не е лъжа. И тогава всичко се променя. Променяш се. От теб зависи как ще се промениш. Сигурното е, че няма останеш същият. Това е единственото сигурно.
Ще заплачеш. И това е сигурно.
И няма да е като някоя друга сълза, която си пролял. Тази твоя сълза ще е различна. Ще е пълна с живот, който неочаквано е застрашен.
В тази първа твоя сълза ще откриеш себе си, живота си.
В тази първа твоя сълза ще видиш навярно за първи път суетността на този свят, колко крехък е животът.
В тази първа твоя сълза ще видиш и ще оцениш навярно благото на здравето, на отсъствието на болка.
Не, този постинг няма за цел да се наскърбим, а да престанем най-накрая да роптаем, докато имаме здраве, докато имаме хиляди блага!
Нека спрем най-накрая да живеем с ропот и злочестие, с унилост и капризи, докато имаме много благословения в живота ни.
Трябва ли да дойде ракът, за да оценим всичко това, което имаме? Трябва ли да загубим всички тези блага, които имаме в живота ни, за да ги оценим?
Попитай един онкоболен, говори с него, и ще видиш колко признателен е, че се е събудил без да изпитва болка, че е могъл да спи без да се събужда, повръщайки, че може да види слънцето, че може да си поеме дълбоко въздух, че може да яде макар и малко, че може да говори и да се смее, че може да дойде макар и за малко в храма, за да се причасти, че може макар и за няколко минути да излезе на разходка, че може да прегърне и да бъде прегърнат без да изпитва болка, че може да има мечти за следващото лято, както ти (имаш). . .
Да, страшен и болезнен е ракът. Не е необходимо да дойде в живота ни, за да се променим, за да видим в дълбочина живота ни, за да погледнем вече правилно нещата, за да придобием най-накрая правилни приоритети, за да оценим нашето здраве и време.
Погледни живота на онкоболния. И тогава ще видим дали ще продължиш да се оплакваш от твоя живот.
Как смееш, човече, да имаш оплаквания, когато животът ти не се изчерпва в болници, тоалетни и болнично легло?
Как смееш, човече, да имаш оплаквания?
Как смееш, човече, да негодуваш за благословенията, която имаш в живота си?
Как смееш, човече, да роптаеш за незначими събития и да се разочароваш от дребни неща, когато някой твой съсед, твой познат в онзи час стене от болки, подлага се химиотерапия, гледа се в огледалото и не се разпознава от загубените килограми, от опадалата коса, от изгубената младост в само за няколко месеца?
Какво ще отговаряме пред Бога, когато ни призове и доведе пред нас тези хора, които макар и сред болката не се оплакаха, които макар и сред рака не роптаеха колко ние роптаем?
Колкото пъти мисля за моя живот, където имам толкова блага, но от друга страна ги смятам за даденост и така изпадам в неблагодарност или в принизяване на всички тези благословения. Какъв отговор ще дам?
«Боже мой, прости ми моята неблагодарност!» казвам отново и отново.
«Боже мой, прости ми, че не Те славословя, че не оползотворявам както искаш времето на живота ми!».
«Боже мой, дай ми просветление да се събудя без шамара на болестта; просветли ме да оценя правилно живота ми, хората ми, без да се намирам под заплахата да загубя живота ми!».
«Боже мой, озари ме да видя ясно радостите в живота ми! Помогни ми да не остана в злините, а да влагам добър помисъл, прост помисъл и да остана във всички тези блага, които имам в живота!».
«Боже мой, отвори сърцето ми за милостта и за прошката, за любовта и смирение, за благодарението и славословието; отвори сърцето ми за цялата тази любов, която приемам от хората около мен и много пъти не й отдавам подобаващо значение!»
«Боже мой, дойди в живота ми, дойди в живота ни и ни промени без да се наложи да изпитаме болка. . . никой не заслужава да живее с болка. Ти обаче, Незлобливи и Човеколюбиви Господи, знаеш по-добре от всеки нас за всеки от нас; каквото допуснеш да го оползотворим. Каквото и да е то. Дай ни търпение и сила да излезем победители! Очистени от смъртта на греха. И с чист поглед да живеем времето на живота ни преди да влезем във вечността заедно с Теб!»

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s