Лекарството на покаянието ухае на небе

Архим. Павел Пападопулос

Прониквай в  най-дълбоката същност на другия. Гледай зад неговите думи, мисли, дела битката със страстите му.

Повечето хора зад нечие неприлично поведение ще видят един хулиган, груб, неучтив човек. И това е грешка. Зад поведението трябва да видя неговата болка, тревога, безсилие, проблем, отсъствие на мир. Ако се съсредоточа в поведението му, ставам по-лош от него.

За да разберем другия, трябва да придобием други очи, друг ум, друго сърце, друго усещане за събитията. Зад неприличното поведение съм призван да видя страстта на човека, да видя борбата, която демоните водят, за да го съборят. Ако не видя тези неща, тогава и аз ставам марионетка на страстта и низостта.

За да видя другия в неговата дълбочина, е нужно смирение. За да чувствам и да разбирам другия, е нужно духовно зрение, сърце, което има безмълвие, просветлен ум. Тогава навлизам в дебрите на другия и мога да му помогна, защото вече го обичам. Обичам го, затова и го разбирам. Приемам дори плесницата, която ще ми удари, защото зад плесницата виждам копнежа му да намери прегръдка.

Смирението поражда любовта в сърцето ни. И любовта ни открива истината за другия.

Много пъти оставаме на повърхността на постъпките и съдим повърхностно, защото съдим другите по нещата, които виждаме да правят и да казват. Тази измама унищожава нашите отношения, обезсилва всяко усилие за мир. Много пъти бях свидетел на случаи, в които нервите на един човек, неговите ругатни и жестокост свидетелстваха, че търсеше приятел, някой да го разбере, някой да му отдаде значение; и когато това стана, той утихна. Ругаеше всички и всичко, но всъщност казваше „никой не ме обича, имам нужда от някой, който да обикна”.

Зад нервите и странното поведение много пъти се крие натрупана любов, която много хора имат, но която не е намерила изход, за да се изрази.

Парадоксално, но е истинно: тези, които имат в себе си неизразходвана любов, да падат дотам да се държат неподобаващо, погрешно, жестоко, неучтиво, странно. Обичат, но не са намерили начин да „изпуснат” тяхната любов. Затова и много пъти устремът на техните чувства се изразява бурно, наранявайки другите.  Едно искат да кажат, а друго казват, едно искат да направят, а друго правят.

Всеки човек търси прегръдка, с която го приемат. Някои я търсят по погрешен начин. Не оставяй в това, виж това, което търсят, и  им дай без да отброяваш дали правиш добре или не. Не мери твоята прегръдка, защото истинските прегръдки са безмерни.

***

Не мога да знам причините, поради които човек доближава Църквата. Може да го прави, за да спечели пари, за да получи слава, навярно за да размишлява върху думите на светците и да лъжефилософства със своите себеподобни, навярно за да намери изход от своите душевни  терзания. Причините могат да бъдат много.

Но в крайна сметка една трябва да е причината, поради която се намираме в Църквата Христова. И тази причина не е друга, освен Тялото и Кръвта Христови. Църквата ни храни с истината на божественото слово, с плътта и  кръвта на Богочовека, с Тайнствата на благодатта. И е трагично да живеем в Църквата Христова само заради земния успех, заради парите или славата. Трагично е, защото Църквата Христова не обещава нещо подобно. Христос не обещава нещо подобно.

Въпреки това християните лесно падат в това. Задоволяват се в земния комфорт и търсят тленни и суетни, светски и ограничена неща.

Христовата Църква ни предлага да живеем състояния, до които може да сме безсилни да стигнем  с логиката, но сме призвани да доближим с вяра и надежда. Нищо не е лесно. Нищо обаче не е и невъзможно.

Критерият за живота на християните не са останалите хора, мнозинството, а Христос. И  Христос е критерий на живота ни, не за да се разочароваме от нашата сквернота, а да видим най-накрая къде можем да стигнем – по благодат.

Светското разбиране не ни позволява да преживеем това, което в крайна сметка сме призвани да преживеем.

Сграбчени за мимолетното, губим усещането за вечното. Прилепнали във всекидневието, губим усещането за реалността, което се преживява чрез общението с Бога.

Това са теории? Сигурно така звучат и в моето и в твоето сърце.

Защото и аз и ти живеем в Църквата, но не живеем Христос. Защото и аз и ти живеем в Църквата, но не живеем Божията благодат. Защото и аз и ти живеем в Църквата, но не живеем с борба. Защото и аз и ти живеем в Църквата, но се отричаме от нашия кръст.

За съжаление се заблуждаваме, когато говорим за мрака ни, който навярно някога носи светлина, за падението ни, което навярно някога носи възкресение, за грешката ни, която ще ни направи по-опитни, по-мъдри. . .

Казвам това, защото много пъти се хвалим с нашето беззаконно минало и „го играем” блудни синове, които са се върнали. . . но не сме се върнали, останахме там, в чуждата земя на нашия грях.

Заблуждаваме се и мислим, че нашият живот е достоен за слова и похвали, понеже е пълно с преживявания, пълно с мрак. Но нашият опит губи своята ценност, защото още страдаме.

Страдаме от човекоугодие. И тази болест превръща опита от живота в наше осъждане, а не причина за наше спасение.

Страдаме от настояването на  нашата полза, от себеизтъкването, от привидната крайна смиреност, от ненаситната жажда за успех.

Страдаме и казваме, че се надяваме. Надяваме се обаче без дела на покаяние, без аскеза, без смирение, без молитвен живот, без трезвение и молитва.

Надяваме се – така казваме. Но как се надяваме? На кого се надяваме? На Този, Който не само предаваме и разпваме, а и отказваме да видим Възкръснал и Жив?

Казваме, че се надяваме. Но нашата надежда е мъртва, защото вярата ни е мъртва, защото животът ни е мъртъв, защото настояваме и  искаме не Христос, Който не ни поставя в царството на Бога Отца, а един друг Христос, който взема нашите „рушвети” и изпълнява нашите искания, без никакъв наш личен труд, без дори малко пот, без покайни сълзи. Егоистични сълзи имаме много, но покайни. . . не знам.

Да не се лъжем, братя. В Църквата се спасяваме, не защото просто се черкуваме или пазим някакви външни форми-закони. В Христовата Църква се спасяваме, защото съществува Истината и Благодатта. И Истината не я познаваш, просто надявайки се.

Сърцето ти не привлича благодатта, просто философствайки.

Нужна е борба, аскеза, смирение, послушание към Църквата, изповед, чист живот, Тяло и Кръв Христови!

Който си мисли, че понеже има много белези от греха върху себе си, значи има и небето, се лъже.

Църквата със сигурност не е каста от чисти, а „братство от разпнати”, които гледат към „бъдещия град”. Не на човеци, които са се предали на страстите си, а които са разпнали егото си. Не на човеци, които разкрасяват своя грях и посредственост, а които са разпнали себежертвено немощите си и се подвизават да живеят в светлината на Любовта.

Да не се лъжем, братя. За да стане мракът на нашия грях светлина, е нужна борба и смирение. Нужна е Божията благодат, а не едно греховно минало, което нищо не означава без покаяние.

Раните от греха не ухаят на небе. Те вонят. . .

На небе ухае лекарството на покаянието.

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s