Църквата не ни предлага да станем „добри хора“, а да бъдем обикнати

Архим. Павел Пападопулос

Църквата не ни предлага да станем „добри хора”. Църквата проповядва, че дори и в нашия крах можем да бъдем обикнати, и тази любов към нас ни дава възможност да вървим напред.

Неуспехът да живеем, обичайки автентично, не е пречка за автентичната Божия любов към нас.

Повечето пъти човекът се преструва, че обича, преструва се, че не се дразни от другите. И прави това в опит да скрие своя екзистенциален неуспех да бъде добър. Целта не е да си добър. Човекът не търси начини, за да стане добър, съвършен или успял, съблюдавайки конкретно поведение. Търсенето на съвършенство със светски критерии се превръща в мания. Човекът губи смисъла на живота си, стремейки се  постоянно да бъде успял в очите на другите, да бъде признато неговото „достойнство” от другите. И така създава идоли. Идолите на своите добродетели. Много пъти изпада дотам да изобличава всички други – недостойните, несъвършените, лошите, мнимите – докато той самият води „мним” живот, един живот, в който маските се сменят на  олтара на човекоугодието.

Вместо всичко това човекът трябва да търси благодатта, която „немощното лекува и недостигащото възплъва”.

Целта не е да „заличим” нашето несъвършенство, за да не паднем в очите на другите, а като го признаем, да го възложим в нозете на Христос.

Нерядко смятаме, че Христос иска да бъдем съвършени със светското значение на думата. „Съвършенството”, което Христос търси от нас, се състои в Неговите увещателни думи: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”.

Ще дръзнем да кажем, че „съвършенството” се състои в приемането на несъвършенството ни, в признанието, че имаме нужда от помощ.

В крайна сметка „съвършен” е човекът, който живее в покаяние – смирен и кротък живее с другите в единогласие, с желание за служение на ближния.

И там, в личното си корабокрушение не спира да очаква любовта като личност, а не като абстрактно романтично понятие.

И там, при рухването на идолите, животът вече не изглежда преувеличение. . .

***

Повечето хора се влюбват в другия, защото не го познават. С други думи, те се влюбват в тайното, непознатото, надеждата за едно лице, което ще осъществи техните копнежи.

Затова и мнозина не след дълго губят любовта и ентусиазма си. Началото на връзката им е било погрешно и тя е останала погрешна, след като егоцентричната измама на себичността е породила разрив. Разделят се, след  като са охладнели помежду си. Познанието на другия ги разочарова. Очаквали се едно, а друго са намерили. Искали са другия да бъде по техните мерки и теглилки. Не другият е виновен, а ние. Много пъти в една връзка само искаме и искаме, без да даваме. Търсим постоянно задоволяване на нашето „его” и „воля”.

Така се разочароваме, защото егоцентричността ни не ни оставя да приемем, че другият не е съвършен, че „егото” ни не е съвършено. Разочароваме се, след като сме очертали щастието си в рамките на хедонистичното си подчинение.

Проваляме се да живеем богоугодно. Животът ни се превръща в потвърждаване на плиткоумието, която ни е обзела. Една връзка, пълна със самота. Една празнота, която е предизвикана и поддържана от неудържимото ни себелюбие. И любовта и връзката изглеждат вече като врагове. Откриването към другия като капан. Обаче не е така. . .

Има някои, които, колкото повече напредват във взаимното си опознаване, обичта им нараства, променя се, става любов. Това е връзка на взаимно проникване  и мир.

В теб се ражда това усещане за нуждата от другия. За твоето „несъществуване” без другия.

Те ни показват начина на живот, съобразно троичния първообраз. Те нямат нужда от материята, за да са щастливи. Задоволяват се в докосването на техните погледи.

Стига им да могат да кажат на другия „благодаря ти, че ме оставяш да те обичам”.

Творци на техния собствен живот. Докосват живота като връзка с другия. Смъртни хора, които вкусват свободата на вечността.

Законите се отменят, бронирането на правата ни губи сила. Граници вече не съществуват,  защото действието на връзката е неограничено. Както вътрешнотроичното общение на любовта. Връзката с другия става благословение, а не проклятие, ако ще да не е съвършена.

За всичко това обаче е нужно смирено сърце, свободно от обсесията на себеобожествяването.

Нужна е благодатта, която „немощното лекува и недостигащото възпълва”.

Бог съществува като отношение на лица, и човекът е призван да се спаси, т.е. да се възпълни чрез трояката връзка: Човек-Бог-Ближен.

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s