Светостта не е състояние за малцина, защото Христос е за всички

Архим. Павел Пападопулос

Когато хората влизат в Църквата и започват да живеят „по-духовно”, те започват да култивират и молитвата по свой начин.

Започват да казват, че живеят „по-спокойно”, разглеждайки спокойствието, което чувстват, като доказателство за тяхното духовно напредване.

Но много пъти това спокойствие, което чувстват, е само повърхностно (и именно затова опасно). Затова и много пъти виждаме тези хора да се противят с гняв, когато някой или някое събитие ги изкара от тяхното фалшиво спокойствие.

Когато разберат, че другите хора са отговорни за техния смут, тогава се отдалечават от тях, показвайки с това погрешния начин на тяхното мислене.  Поставят своето „спокойствие” над другите, поставят „несмутимостта” си над общението с другите.

Някой може да каже, че и монасите правят това, особено пустинниците, които се отдалечават от хората, за да култивират – чрез безмълвието – „по-лесно” общението с Бога. Но трябва да отбележим, че това безмълвие, към което пустинниците се стремят, не го поставят над любовта към другите, а ако това става,  то не е правилно.

Виждаме преподобния старец Паисий да оставя молитвата, безмълвието на килията си и да се отзовава с готовност на призива на хората, за да ги изслуша; да изслуша болката им, оплакванията им, греха им.

Със сигурност, слушайки всичко това, препоподобният старец би се „смутил”, хората биха му предали смут, съпроводен с болка, един смут обаче, който в крайна сметка не е повлиявал на покоя и безмълвието на сърцето му.

Това било един несмутим смут, спокойно безпокойствие, защото покоят му бил дълбок и непоклатим от външни фактори, имал дълбоки корени.

Ако  ние, преследвайки безмълвието, се молим и чувстваме от една страна спокойствие, а от друга за най-малкото нещо се гневим и изпълваме със смут, трябва да разберем, че нашето спокойствие е фалшиво и повърхностно, че в крайна сметка безмълвието, към която се стремим, и спокойствието, която постигаме, не е нищо повече от емоционална дрога на нашата автономизирана аскетичност.

Нека  не очакваме, че за един миг ще стигнем до безмълвието на сърцето, но и да не смятаме това  за непостижимо; нужен е много труд,  много смирение, защото без смирение винаги ще падаме в капана, че нещо сме постигнали, че сме значими сред незначими.

Едно е да преследваш безмълвието на помислите със смирен дух и послушание – със със спокойствието на молитвата, култивирайки простотата и любовта в сърцето си, и друго – да измъчваш (другите) и сам да се измъчваш от временното „заглушаване” на великата идея за себе си, която при първата възможност създава нови идоли на себезадоволяването.

***

Когато спрем да покровителстваме себе си, да претендираме за първенство, да претендираме за оправдание, тогава ще станем свободни.

Трудно е. Много е трудно да спреш да имаш претенции, трудно е да разгромиш помислите за собственото си достойнство. Това обаче е необходимо.  Защото без него винаги ще бъдем роби на егото си и никога няма да намерим Бога.

Пред нас винаги ще бъдат нашите постижения, православност, пости, бдение, доброта, черкуване, незлобие, мълчание, добродетел.

Ще обожествяваме себе си.

Постоянно ще създаваме външно, но в нас ще воним.

Ще продължаваме духовните си подвизи за пред хората, но вътрешно ще сме празни.

Ще се трудим външно, за да докажем, че сме духовни, че сме излекувани, но вътрешно ще оставаме слепи, парализирани, болнави, прокажени, мъртви.

Ще чувстваме лъжовен мир в нашата духовна автономност, която предизвиква смутове и раздори.

Бог винаги ще бъде нарушител на нашите права, на нашето мнение.

Ще търсим оправдание чрез противопоставянето на  другите.

Ще се опитваме да се чувстваме важни чрез сблъсъка с другите.

Не можем да се замислим какво означава „живот в Христос”, „благодат”, „любов”, „мир,”, „радост”, когато херметически затваряме очите си за смъртта, когато единственото, за което ни пука, е „доброто ни име”, когато добродетелта ни се е превърнала в самоцел, когато обсесията на живота ни е покровителстването на своето аз.

Всичко пресмятаме въз основа на земния ни живот.

Но неизбежно идва разривът, идва разделението.

Защото предпочитаме „ние да сме правите” сега, отколкото завинаги да сме заедно.

Предпочитаме първенството пред дяконията.

Предпочитаме монолога пред диалога.

Предпочитаме самотата пред задружния живот.

Предпочитаме запознанствата пред любовта.

Предпочитаме затвора пред свободата.

Предпочитаме пръстта пред духа.

Предпочитаме религията пред Църквата.

Предпочитаме, докато не би трябвало да предпочитаме, а само да копнеем. . . безстрастно.

***

Колкото и да си въоръжен по светски, винаги ще се страхуваш от някаква заплаха.

Най-голямата е да бъдеш забравен, никой да не те помни. Да се провалиш.

Пълен с мир обаче е човекът, който живее любовта на Този, Който обича всички и всичко завинаги, дори да е лишен от признание, утвърждение, похвали, сила, публичност, слава.

Това се обобщава в поздрава на св. Серафим Саровски: „Радост моя, Христос воскресе!”.

Защото само радост може да чувства този, в чието сърце съществува Радостта на света, Мирът, Любовта.

Радост може да чувства този, който, докато е неуспял за света, живее в сигурността на Неговото присъствие.

Почти всички светци са напуснали този свят неуспели. Бедни, дрипави, изолирани, незначителни, юродиви, заклани. Живеейки с единствената тяхна тревога – връзката им с Христос.

Проблемите им били много. Но не се тревожели да ги забравят. Надскочили ги. Не защото се правили, че не ги виждат, а защото погледът им не оставал в сега и утре. Гледали невечерния ден.

Истина е, че светостта ни изглежда нещо далечно, нещо непознато. И навярно това е оправдано, защото Христос е големият Непознат в живота ни.

Светостта не е състояние за малцина, за избрани, за някои митични герои, които живеят в пустини и пещери. Защо? Защото Христос е за всички.

Много правилно казва един старец: „В православното предание не съществуват раздвоения и разделения на материално и духовно, на действие и теория, на хора в света и монаси. Или имаш Божията благодат, и имаш всичко по единен начин, или я нямаш, и се намираш напълно в мрака”.

Не само монасите или свещениците имат „отговорност” да приемат благодатта. Това е „право” на всеки, който иска да преживее Истината.

За съжаление ни научиха, че  Църквата е тясно пространство. Но не са прави. В Църквата съществува невероятен простор за всички, които искат да влязат и да станат нови. Съществува място за всички, които искат да повърнат отровата на егото и да станат събратя за всички.

И така като голяма задружна компания вървим напред. Вървим от страстта към добродетелта. Но не трябва да оставаме там. Не искаме смъртта да ни намери „добродетелни”. Искаме нещо друго. По-дълбоко. По-велико. И най-великото е най-малкото. Най-великото е да достигнем смирението. До тази майка на благодатта, която кара човека да надвива смъртта, докато още се движи в плът и кости.

И тогава разбира, че всичко е нищожно. Без ухание, без цвят и без вкус пред божественото изкуство, което е съзрял.

Църквата не е това, което навярно си мислим. Защото някои се опитват да ни освободят от болести, които не сме прекарали, и ни разболяват с техните лечения. Объркват ни с  техните решения.

Да влезеш в Църквата не означава да се затвориш някъде, а да възлезеш. Къде? На висотата на кръста на любовта.

Това е Църквата: братство на всички. Една реалност, която е свършила и започва, която съществува вечно, която прощава=вмества без да прави разлика, и приканва разсъдително „който иска. . .” Църквата не е насилие, тя е тишина във вековете, тиха революция, която стига до жертва. До безславие, до крайно смирение.

Църквата е Христос.

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s