Трябва да „кликнеш“ в себе си, за да вземеш решение за своя живот

Архим. Павел Пападопулос

Когато обаче човекът живее в греха, тогава светът казва, че той води естествен живот, тъй като повечето хора така живеят. Така изопачават всяко нещо, създават в човека извратени помисли, критериите се губят, смисълът се помрачава. С помощта на света, приятели и роднини човекът се затваря в лабиринта на страстта, на демонизма.

Става затворник на греха, но си пати и още нещо.  Към раните си добавя и други рани.

Животът му се превръща в  порочен кръг с падения и грехове. Губи Бога, губи своето аз. Единственото, което остава, е гонитбата на похотите, задоволяването на насладите.

Така  времето минава и човекът вече не вярва, че съществува надежда за поправяне и се предава; затова  капитулира пред живота, с неговата леност, фаормалност, сън, ядене, плът, страсти, мрак.

Много пъти искаме да се вдигнем, да се покаем, не просто в смисъла на изповедта, а на радикалното обръщане, да кажем на всички „Стига, дотук!”, да извикаме на Бога „Помилуй ме”, но смятаме това за много трудно, тежко и дори опасно, защото свикнахме със сигурността на нашата разглезеност и бездействие, свикнахме с миризмата на раните ни, свикнахме да живеем както мнозина в това гробище, наречено „естествен живот”.

И тъжното не е, че ставаме роби на греха, а че вече не искаме да се вдигнем, страхувайки се от последиците, до които ще доведе този наш духовен бунт.

Така светът падна дотам да живее в невежество и равнодушие.

Такива сме почти всички, дори когато не го разбираме; най-вече когато вярваме, без  никакво съмнение, че това не става с нас.

Аз обаче се надявам, и всеки трябва да се надява, защото, както казва и св. ап. Павел, „дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие”.

Още съществуват хора, които, когато ги гледаш, в теб се запалва искрата на покаянието, на надеждата, на възкресението ти. И такива могат да бъдат твоят съсъд, някоя приятел, съпруг/а ти, някой монах, свещеникът от енорията ти, някой непознат на пътя, детето ти.

Трябва обаче да направиш това „кликване” в теб, ти самият да вземеш решението.

И тогава мрачната светлина, която виждаш, става бяла и прозрачна и вече можеш да видиш ясно, да помислиш правилно, да постъпиш богоугодно. Без да пресмяташ по светски, защото, ако направиш това, не можеш да стигнеш до свръхземното.

И тогава, макар и ранен, жадуваш за живот, за свръхестествен живот, който ухае на Бога. И вече разбираш, че в крайна сметка свръхестественото е естественото състояние на човека,  а смятаното от мнозина за естествено състояние е противоестествено.

Когато някой води внимателен и чист живот, останалите казват, че той е неестествен човек, живее противоестествено, води ненормален живот.

Когато обаче човекът живее в греха, тогава светът казва, че той води естествен живот, тъй като повечето хора така живеят. Така изопачават всяко нещо, създават в човека извратени помисли, критериите се губят, смисълът се помрачава. С помощта на света, приятели и роднини човекът се затваря в лабиринта на страстта, на демонизма.

Става затворник на греха, но си пати и още нещо.  Към раните си добавя и други рани.

Животът му се превръща в  порочен кръг с падения и грехове. Губи Бога, губи своето аз. Единственото, което остава, е гонитбата на похотите, задоволяването на насладите.

Така  времето минава и човекът вече не вярва, че съществува надежда за поправяне и се предава; затова  капитулира пред живота, с неговата леност, фаормалност, сън, ядене, плът, страсти, мрак.

Много пъти искаме да се вдигнем, да се покаем, не просто в смисъла на изповедта, а на радикалното обръщане, да кажем на всички „Стига, дотук!”, да извикаме на Бога „Помилуй ме”, но смятаме това за много трудно, тежко и дори опасно, защото свикнахме със сигурността на нашата разглезеност и бездействие, свикнахме с миризмата на раните ни, свикнахме да живеем както мнозина в това гробище, наречено „естествен живот”.

И тъжното не е, че ставаме роби на греха, а че вече не искаме да се вдигнем, страхувайки се от последиците, до които ще доведе този наш духовен бунт.

Така светът падна дотам да живее в невежество и равнодушие.

Такива сме почти всички, дори когато не го разбираме; най-вече когато вярваме, без  никакво съмнение, че това не става с нас.

Аз обаче се надявам, и всеки трябва да се надява, защото, както казва и св. ап. Павел, „дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие”.

Още съществуват хора, които, когато ги гледаш, в теб се запалва искрата на покаянието, на надеждата, на възкресението ти. И такива могат да бъдат твоят съсед, някоя приятел, съпруг/а ти, някой монах, свещеникът от енорията ти, някой непознат на пътя, детето ти.

Трябва обаче да направиш това „кликване” в теб, ти самият да вземеш решението.

И тогава мрачната светлина, която виждаш, става бяла и прозрачна и вече можеш да видиш ясно, да помислиш правилно, да постъпиш богоугодно. Без да пресмяташ по светски, защото, ако направиш това, не можеш да стигнеш до свръхземното.

И тогава, макар и ранен, жадуваш за живот, за свръхестествен живот, който ухае на Бога. И вече разбираш, че в крайна сметка свръхестественото е естественото състояние на човека, а смятаното от мнозина за естествено състояние е противоестествено.

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s