Много от нас са обзети от синдрома на „онеправдания“ човек

Архим. Павел Пападопулос

Правим неща поради страх, губим неща поради страх.

Страхуваме се да не загубим, да не се провалим.

Този страх произлиза от помисъла ни „да не би случайно да изпитаме болка”, затова и нашите отношения с другите не са автентични, а отношения на тактика и пресмятания.

Ако не се изправим пред капризността на нашето аз-че, което строяхме толкова години в нас, постоянно ще рушим себе си. Дори нещата да вървят добре при нас, само при помисъла, че нещо може да кривне, ще зарязваме всичко и ще роптаем.

За съжаление се наблюдава явлението, при което много хора биват обзети от синдрома на онеправдания и страдащия човек.

Когато сме свикнали да ни владеят нашите капризни помисли, тогава е нормално постоянно да флиртуваме с изолацията, изоставеността, меланхолията, дори с депресията.

И това става главно при хора, които нямат големи проблеми в живота си. И именно защото нямат проблеми, мазохистично измислят нещо, за да страдат.

Когато „хленченето” се превърне в навик, това означава, че капризността, която ни владее, вече се е превърнала в наша идентичност. Защото действително всички имаме капризи, някои обаче хора се отъждествяват с тях и в някои случаи това може  да е необратимо състояние.

Ако не съкрушиш егоизма си, никога няма да можеш да се освободиш от всички помисли, които те карат да се чувстваш онеправдан и да чувстваш конкуренция в  отношенията ти с другите хора.

Само чрез смирението ще настъпи покоят на помислите и в живота ни ще се развият истински междуличностни отношения с другите. И единственото изискване, за да постигнеш това, е да нямаш претенции.

Нашите страхове, несигурност и капризи не само прогонват радостта от живота ни, пресушават кротостта и спокойствието в сърцето ни, но постоянно носят  начумереност  върху лицето ни и озлобление в сърцето ни.

***

Някои се гордеят. . .

„Оставихме всичко, работа, приятели, къщи, автомобили, имоти, дипломи. Оставихме всичко и станахме монаси.”

Ама какво говорите, хора? Какво оставихте? За какво се гордеете?

Защо се държите така, сякаш всичко това е било ваше?

Господ ви го даде, подари ви всичко.

Тази ваша жертва не ви струваше много, а бе плитка жертва.

Друго трябва да оставите зад вас. Нещо, което ще ви струва.

„Егото” – това иска Господ да оставим и тогава ни благославя, тогава действително Му благодарим. . .

Това да станеш монах заедно с твоето „его” с нищо няма да ти помогне.

Както преп. Нил Калаврийски, който на границата на своята аскеза се почувствал сломен. Не можел повече. Постът, злостраданието, бдението го изтощили. Изкушенията не спирали. И в онзи час. . . разбрал, както сам го изповядва.

„Немощен съм, нищо не постигнах, нищо не съм. . .”

Признал своята немощ и недостатъчност. Приел изкушението като свой кръст и го понесъл.

Преди искал да се освободи от него. Егоистично, с ропот и оплаквания. Сега го обгърнал и се смирил. Превърнал изкушението в средство за спасение, а не в причина за оплаквания.

И тогава във видение Го видял. Тогава, когато се смирил. Не заради неговите бдения, постите и злостраданието, което претърпял толкова време. Видял Го главно заради чувството за своята недостатъчност, заради доброволното оттегляне от „егото” си, заради смирението, с което се облякъл.

Видял Разпнатия кротък и спокоен на Кръста Му.

Тогава преподобният издал вик.  Гласът му , примесен със сълзи, бил чут: „Господи, помилуй ме, и благослови ме. . .”

И колко страшна гледка съзрял!

Видял Разпнатия да протяга ръката Си от Кръста и да го благославя.

Благословил го три пъти, от Кръста. С онази ръка, която била пригвоздена на Кръста, с онази ръка, която била продупчена от злобата на създанията Му. . .

И преподобният придобил мир.

Каквото и да жертваме заради Христос, е много малко пред Неговата жертва.

Не аскезата, а смирението, което идва чрез аскезата, е благоугодно Нему. Тогава, когато най-дълбоката нужда от прошка се превръща в дихание на подвижника.  Тогава, когато боговидението е виждане на другия. Тогава, когато и ние ще протегнем нашата плът от земята и ще я издигнем на височината на нашия кръст. . .

***

Много се радвам на хора, които са откровени  в изповедта. Чувстват своя грях и без оправдания го изповядват.

„Отче, такъв съм, направих това”, и там слагат точка, без „ама”, без „не го исках”, без „увлякох се”.

Тези хора, колкото и дълбоко и да са вкусили мрака на греха, преживяват свободата на прошката, облекчаване  от страстите, светлината на божественото приемане.

Падат като хора, но не оправдават падението си. Направих това, но воювам с него, отричам се от него, покайвам се за него.

В една скорошна изповед един такъв човек, след като изповяда свое голямо падение, ми каза „страст е, отче, зная греха ми. . . но не зная дали мога в бъдеще да не падна. Опитвам се, но не зная дали мога. Нуждая се от молитвите ви. . .” В тези думи видях един човек, който не живее в лъжливи чувства. Имаше точно прямота да признае не просто миналото падение, но – навярно – и бъдещето падение.

Важно е да знаем кои сме, важно е да не отхвърляме нашите немощи, защото, само когато ги проумеем и приемем, чрез Божията благодат можем да ги изцелим. Много пъти казваме, че „не съм такъв, просто се увлякох” или други оправдания. Когато не приемеш, че си болен, никога няма да можеш да поискаш да се изцелиш реално.

Прями хора иска Христос, които не се боят, не отричат, не оправдават своя грях, безсилие, немощ, а я откриват и възлагат в нозете на Господ.

В крайна сметка само добрите хора съгрешават, но и се покайват истинно. . .

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s