Парадоксите на нравствеността

Архим. Павел Пападопулос

Когато човекът сметне нравствения живот за духовен живот, тогава лесно ще амнистира всяка своя омраза и злоба към брата си. Това става, защото нравственият човек е придал свръхценност на своята „чистота”. Това да си чист от плътски грехове не ти дава правото да осъждаш, да клеветиш, да си злопаметен, да онеправдаваш, да си користолюбив, да си бъбрив, да празнословиш, да многословиш, да си горд, да преследваш слава и почести, да си човеколюбив, да си алчен и неблагодарен.

Много пъти попадаме в капана на това да отдаваме прекалено значение на плътските грехове, а от друга страна, да амнистираме останалите неща.

Няма да се спасим просто защото сме девствени по тяло (или нравствени), ако в същото време сърцето ни е изпълнено със злоба и страсти, със своенравност и егоизъм, с пустославие и високомерие.

Важното е да имаме баланс в живота си и чувство за своите немощи. Никога, ама никога да не влизаме в примката на дявола, който ни помага да придобием някоя и друга добродетел (особено добродетел от нравствен тип), само и само да ни изпълни с високомерие и гордост (че уж нещо сме постигнали), така че след това да ни хвърли в големите грехове на жестокосърдечието и изобличаването на братята ни, на надменността, самохвалството, злобата, осъждането и т.н.

Въпросът не е да победим другите в някоя добродетел, а да победим своя егоизъм. Ще кажа нещо дръзко: ако по този начин чрез едно падение бъде победен нашият егоизъм и голямата идея, която имаме за себе си, тогава нека славословим Бога за това наше падение, защото чрез него видяхме хала си, дойдохме на себе си и престанахме да се занимаваме с живота на другите, готови да ги осъдим, готови да ги принизим.

Нека славословим Бога, че паднахме, за да се събудим духовно и да преразгледаме своето виждане за спасението. Няма да ни спаси нашият морал. Христос ни спасява чрез покаянието, смирението и любовта, която ще покажем във всекидневието. И ако нещо не ни достига, да не се отчайваме. Нека този недостиг стане възможност да продължим да живеем смирени и съкрушени.

Познавам нравствени и „чисти” хора, чието сърце е доста кораво към другите. Те онеправдават и терзаят своите колеги и близки с капризите и странностите си. А между другото са „чисти” и се причастяват навярно и по-често, въпреки че от завист са одраскали колата на съседа си, въпреки че са оклеветили колегата си пред началника, въпреки че бият съпругата и децата си.

Познавам обаче и хора, които не са нравствени и „чисти”, но имат сърца, които състрадават на другите, които дават милостиня, които не казват за никого лоша дума, които приемат забележките на другите със смирение, които винаги казват „Добър ден!” на съседа, ако ще да знаят, че той говори срещу тях, които не се причастяват често, не правят големи кръстни знамения, но не отхвърлят епитимията, която им е наложил техният духовник, които живеят безшумно, без да искат да изтъкват себе си.

Не, не казвам, че липсата на морал е нещо добро. Казвам обаче, че моралът от само себе си не е достатъчен. Духовният и нравственият живот не са тъждествени, трябва да го разберем. Духовният живот е нещо много по-голямо и дълбоко, което не се ограничава в схемите на морализма и формализма.

Духовният живот не се определя от степента на падението, а от степента на покаянието, не се определя от дължината на полата, а от дължината на милостта, която проявяваш към другите.

Дано да има съюз между чистия живот и христоподражателното сърце. Във всеки случай смятам, че второто е по-важно. Защото фарисеите били „чисти”, но Господ ги осъдил за тяхното коравосърдечие, самохвалство и гордост. Другите хора се спасили и осветили, макар и невинаги да били „чисти и нравствени”, но те имали просто, смирено и покайващо се сърце. Били хора, които чувствали благодарност за това, което имали и за това, което нямали; и така Божията благодат дошла и ги променила, очистила ги и ги направила духовно девствени, ако ще да били блудници, порочни и злодеи; а телесно девствените, моралните и законниците направила недостойни за Божиите дарове и вечното Божие царство, защото вместо любов в сърцата им имало закон, вместо милост — непреклонност и коравосърдечие, вместо прошка — злопаметие и злост, вместо Христос и ближния — едно голямо его.

Превод: Константин Константинов

Източник: Богоносци

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s