Архим. Павел Пападопулос
Не ми викай, просто ела близо до мен.
Двама влюбени говорят помежду си просто, красиво, сладко, почти шепнешком. Същото прави и майката, която държи новороденото в обятията си, говори му спокойно, думите й са като милувка, като песен.
Когато хората се отдалечават един от друг, се губи това състояние. Викаме един на друг, за да ни чуе другият. Мислим, че с виковете ще бъдем чути. Разбира се, не искаме просто, за да бъдем чути, а за да бъде по нашата!
При съпрузите виковете започват, когато единият се отдалечи от другия. Започват да се отдалечават и така между тях се създава сърдечна дистанция. Мислят, че виковете са решението и така единият ще разбере другия. Но виковете не са решението, а просто резултатът от краха да живеят заедно, с взаимно проникване, да живеят съединени помежду си. Разривът носи викове, а дистанцирането – повишаване на гласа (и въобще напрежение и нерви).
Същото става и в отношенията между родителите и децата. Единението се губи и така започват виковете. Тихият и нежен глас на родителите към децата се изменя в крясъци, строги викове, нервни и резки забрани. Не съществува истинско разбирателство, затова и се появяват състояния „от казармен тип”, които показват, че вече не съществува чувство за близост, а една връзка „власт-подчинение”. Това може да стане във всеки един тип връзка.
Въпросът е да не са отдалечаваме от другия екзистенциално. Виковете на се решение. Решението на проблема с комуникацията помежду ни идва, когато придобием смирение. Смиреният човек може да се разбере с всички. Със сигурност е нужно двустранно усилие, за да се слеят сърцата ни; нека не обвиняваме другия, че се е отдалечил, нека спрем да му викаме, за да ни чуе; нека ние направим първата стъпка към него, нека го доближим със снизхождение. Тогава няма да е нужно да викаме нито ние, нито другият човек.
Отдалечаването от другия води до викове и кавги. Когато обаче сърцата ни са близо, тогава и разногласия да има, те се обсъждат спокойно и трезво. Така идва решението: прекратяване на разногласието.
За съжаление много пъти се опитваме да решим разногласията ни с викове, ругатни и думи, които обиждат другия и го нараняват.
Възможно ли е да се разберем с другия, когато го ругаем, нараняваме го и му крещим? Нашият егоизъм обаче не ни оставя да мислим логически, държи ни оковани за гнева, който идва от нашето себеоправдание, от противните помисли, които имаме за другия. Онеправдаваме себе си и другите с това наше поведение.
Въпросът не е кой ще извика повече, за да бъде чут, така не идва мирът, а се увековечава нашето желание за война и се губи всяка надежда за прошка. Въпросът не е да се оправдаем, да докажем, че имаме право, „унизявайки” другия, а да доближим отново другия със смирение и желание за прошка.
Виковете ни доказват, че сме далеч един от друг, но в същото време показват, че сме младенци в духовен аспект.
Припомни си как говореше на съпруга/та си, когато се запознахте за първи път, тогава, когато сърцата ви бяха съединени, припомни си как говореше на детето си, на приятеля си, тогава, когато имаше уважение между вас, и се опитай да върнеш това състояние.
Някъде се отклоняваме. Отклоняваме се и викаме, говорим остро, обръщаме се към другия с обидни думи, защото в нас още съществува „егото”, което постоянно търси повод да избухне, за да се наложи без да зачита другия човек. Нашата непримиримост създава ограждения, които ни пречат да доближим истински другия, пречат ни да го разберем, пречат ни да го изслушаме.
Виковете няма да спрат магически. Ще спрат, когато преоткрием другия, когато сърцата ни се сдобрят, и това ще стане, когато престанем да мислим толкова много за нашето азче, когато се смирим и доближим един други, без да ставаме нахални. Тогава и шепнешком да говорим, ще се чуваме. Тогава дори нашето мълчание ще говори на другия, защото ще има общение между нас.
Всички истинни думи „Обичам те!” са били изречени шепнешком.
Превод: Константин Константинов
Блог за отец Павел Пападопулос 